Размислите на една луда

 Тази тема ще е леко различна. Малко по-сериозна от останалите, защото засяга детето ми.  Едно от трите, всъщност. Най-голямото. Винаги съм казвала, че искам другите ми деца да не приличат по нищо на сестра си. Исках будни, енергични, леко своенравни, силни емоционално деца, които да знаят да отстояват интересите си и да ми се "зъбят", ако се наложи и не съм права.  Такива са по-малките две. Силни, леко инатливи, пълни с енергия и живот. Както баба казваше " за момчета правени". Да, нямам момчета, но двете малките са досатъчно палави и щури. Каката е от друго тесто. Нежна, мила, усмихната, учтива, кротка- така и не разбрах кога стана тинейджър.  Ако трябва да я сравня с природата- тя е тихо езеро- повърхността е гладка, спокойна, уравновесена, но...проблемите в главата и душата й са толкова дълбоки и разтърсващи, колкото може да бъде един океан в средата на силна буря. Започна се миналото лято. Дойде на  морето с баща си и на 35 градусовите жеги носеше дънково яке н

 Боже, не мога да го понасям. Трудно ми беше да му понасям олигофрениите дори, когато беше на 28, но сега, когато е на 43 вече не се издържа!  Да, за мъжа ми става въпрос! Можете да се досетите, нали? Едва ли съм единствената, чийто мъж го друса критическата, но определено моят допринася за разцъфтяването на лудостта в мен! И това казано, не в добрия смисъл! Буквално, ако можех да го убия с поглед, досега да е умрял хиляди пъти! Но уви! Това морско чудОвище ( или на галено Чудо Вижте! ) няма умиране! Здраво се е вкопчил в живота и не го пуска! Но нека поясня! Преди две-три седмици докато приспивам хлапето ( най-малкото) получавам следното съобщение на телефона от благоверния "Мило, не ми стига въздуха, лошо ми е!"  О, чудеса, о, небеса! Слизам аз почти летяща, веейки 90 килограмовите си сланини с 300 км/ч по стълбите, надявайки се, че Всевишния най-после е чул молбите ми и ще ме отърве от това чудо, наречено мъж, и какво виждам- нашият хубавец приседнал на стола в трапезарият