Криза на 40-те

 Боже, не мога да го понасям. Трудно ми беше да му понасям олигофрениите дори, когато беше на 28, но сега, когато е на 43 вече не се издържа! 

Да, за мъжа ми става въпрос! Можете да се досетите, нали? Едва ли съм единствената, чийто мъж го друса критическата, но определено моят допринася за разцъфтяването на лудостта в мен! И това казано, не в добрия смисъл! Буквално, ако можех да го убия с поглед, досега да е умрял хиляди пъти! Но уви! Това морско чудОвище ( или на галено Чудо Вижте! ) няма умиране! Здраво се е вкопчил в живота и не го пуска!

Но нека поясня!

Преди две-три седмици докато приспивам хлапето ( най-малкото) получавам следното съобщение на телефона от благоверния "Мило, не ми стига въздуха, лошо ми е!" 

О, чудеса, о, небеса! Слизам аз почти летяща, веейки 90 килограмовите си сланини с 300 км/ч по стълбите, надявайки се, че Всевишния най-после е чул молбите ми и ще ме отърве от това чудо, наречено мъж, и какво виждам- нашият хубавец приседнал на стола в трапезарията, държи се за сърцето и обелва очи. 

Притичвам аз ( доколкото е възможно предвид нелекото ми телосложение) мислейки си " Аха, дойде Рая на земята, поне да му притворя очите" и му пипам пулса. Започвам да броя на ум, но пулсът си е нормален. 

"Мило, ще умра, усещам топлина да се разлива в гърдите ми"- простенва благоверният и започва да трепери. "Отивам да се разходя!" казва и нервно се изправя, въртейки очи във всички посоки.

" Къде ще се разхождаш по улицата, да вземе да ти стане нещо, не мога да ти довлека тялото" го смъмрям аз и набирам 999 от телефона си.

Това е телефона на спешна помощ тук на острова. Линейката идва след 10 минути и влизат двама парамедика, които поглеждайки мъжа се усмихват и започват да го успокояват. 

" Дишайте дълбоко, браво, точно така, имате чудесно сърце- бие съвсем равномерно и ритмично", "Да, и белите Ви дробове са чисти, сега да видим кръвното! "

Благоверният завърта нагоре ръкавите на блузата и започва да трепери. Буквално като лист. Опитва се да стане, трябвало да се разходи.  Не можел да диша.

Кръвното 140/82 - е, малко високо, но и чудОвището е огромно- почти 187см. 

Присядва свивайки се леко и отново държейки се за сърцето. 

"Ох, умирам, зле ми е"- започва да пелтечи с един съжалителен тон. Слагат му жичките за ЕКГ, той гледа уплашено. 

"Спокойно мило, в сигурни ръце си"- казвам аз , надявайки се поне ЕКГ-то да покаже проблем. Уви, и то е чисто. 

Нашия гларус обаче трепери като лист- кръвното скача на 186/112. 

"Мис"-обръща се към мен парамедикът " Мъжа Ви е малко паникьосан, може би е такъв по принцип, вдигнал е кръвно, но като се успокои,  ще му мине. Утре може да го заведете при джипито да му изпише лекарство за кръвно, ако пак е повишено. А, всъщност утре е празничен ден, и джипито няма да работи, може след празниците".

"Извинете, но ние сме с 3 деца, не е ли по-добре с такова кръвно да го закарате в болницата, да го наблюдават, а не да му треперя цяла нощ и утре да разкарвам и децата по болницата, ако му е лошо?"- питам аз с надежда да  ме отърват поне за нощ от него и да успея да поспя, преди дребното човече да се е надигнало в 6 сутринта и да събуди цялата къща.

"Да, това е добра идея!" -казват медиците, натоварвайки мъжа в линейката...

Пет часа по-късно телефонът ми вибрира. Отварям клепача на лявото око, протягам ръка и взимам телефона. С премрежен поглед прочитам

 " Нищо не ми дадоха за кръвното, направиха ми изследвания, всичко е нормално. Казаха да се обадя на джипито за направление за ехограф на бъбреците. Може би от там е проблема. Викни ми такси, че нямам батерия на телефона"....

..........….....

следва продължение.....

.