Самонараняване

 Тази тема ще е леко различна. Малко по-сериозна от останалите, защото засяга детето ми.  Едно от трите, всъщност. Най-голямото.

Винаги съм казвала, че искам другите ми деца да не приличат по нищо на сестра си. Исках будни, енергични, леко своенравни, силни емоционално деца, които да знаят да отстояват интересите си и да ми се "зъбят", ако се наложи и не съм права. 

Такива са по-малките две. Силни, леко инатливи, пълни с енергия и живот. Както баба казваше " за момчета правени". Да, нямам момчета, но двете малките са досатъчно палави и щури.

Каката е от друго тесто. Нежна, мила, усмихната, учтива, кротка- така и не разбрах кога стана тинейджър. 

Ако трябва да я сравня с природата- тя е тихо езеро- повърхността е гладка, спокойна, уравновесена, но...проблемите в главата и душата й са толкова дълбоки и разтърсващи, колкото може да бъде един океан в средата на силна буря.

Започна се миналото лято. Дойде на  морето с баща си и на 35 градусовите жеги носеше дънково яке на плажа. Върху банския. 

Купих й летен шал за плаж, все пак беше тинейджърка и може би се притесняваше да се показва. 

В един момент забелязах как бързо дръпна шала, за да покрие ръката си. Попитах я какво крие и тя не ми отговори. Погледнах и се смразих- ръката й беше цялата нарязана със стари и по-пресни белези. 

Изтръпнах. Нима момичето ми беше полудяло?! Опит за самоубиство ли е правила?! Кога?! Защо?! Какви грозни неща минаваха през душата и сърцето й, които да я караха да реже така ожесточено нежната кожа на ръката й?!

Не пожела да говори, а мен ме задави една гореща буца, която напираше в гърлото ми. Не исках да я загубя. 

Стоях там на плажа, зареяла поглед в далечината на морето и потънала в скръб. Всякаш нещо се беше откъснало, счупило. Усещах болката, чисто физическа в сърцето ми. 

За първи път не знаех какво да кажа!

Прегърнах я и сълзите ми мокреха дългите й златни коси!....

Минаха месеци.... разбрах, че пуши трева редовно, започна да лъже, да е гневна на сестрите си, да се държи арогантно и грубо с нас и с децата в училището й. Попитах я какво я мъчи. Но отсреща стоеше скала!

Започнаха халюцинациите! Говореше за отдавна починали хора, все едно са живи- сякаш не си спомняше, че са починали. Привиждаха й се хора, казваше, че вижда страшни хора! Сградите били страшни!

Отново се режеше. Откривах ножчета от острилки разхвърляни по цялата й стая- под леглото, под възглавниците, в нощното шкафче, при бельото й, в банята. Тонове бели салфетки окървавени от собствените й рани. 

Навсякъде!

Храна ядена и захвърлена, мухлясала в гардероба, под леглото, в кърпите в гардероба, при чорапите в чекмеджето, в килера. Тонове. 

Стаята й приличаше на бунище. 

Много е трудно! Да приема, че ще "го израсте, че ще мине, че е само период". 

Майчиното сърце ми крещи с всичка сила" Не, няма да го израсте! Няма да мине от само себе си! Ще продължава и ще затъва, ако нещо не направиш!" 

Тя е изключително добър манипулатор- успя да заблуди дори социалната работничка, която бяха назначили от училището да работи с нея по повод пушенето на трева, че всичко е наред, че е спряла да пуши трева и че се възстановява.

На всички показва заучената си усмивка, кроткия поглед. 

Но аз виждам- чувам със сърцето си, колко много я боли! Но тя е скала! Не допуска никой да рови в душата й! Не допуска никой да й помага! 

Толкова много прилича на мен! 

Колко ли още разреза ще маркират бурята, която се разразява в сърчицето й? Колко още ще се лута като изгубена кошута в гората докато позволи да й помогнем или ще попадне в капана заложен от съдбата?! 

Колко ли пъти още ще чува при рутинни медицински прегледи " Искаш ли да поговориш с някого за това?" и колко ли пъти ще кънти в главата ми въпроса " Вие знаехте ли, че дъщеря Ви се самонаранява?"

Кога ще спре?.....